{en}

A cocoon. Crash inside and flee claustrophobia with deep breath strokes glorifying the freedom of my torso. Feel the skin collapse under the force of the object and push back towards the skull like an accelerated Darwinian mutation. A small painful hole in the textile traces the border between existence and extinction, while tracing a big red line on the tip of my nose.

Inhale, exhale, and my eyeballs start following the same rhythm. Implode, explode. All alone, confined inside a hot room, I let my skin being sliced in tens of possible horizons that will exist only once, harpooned to the compressed pores of my face. Stiffened. Thirty minutes. And then, another thirty minutes of immobility without the veil. Awakening with slivers of the scrambled colors in my retina. In contact with open air, the traces dissipate and eventually, soaking through the pores, intertwine with my skin and linger there forever, invisible. Only memory - a red nose and a video.

Dissect the image, extract the pixels. Invent a writing in order to give rise to the invention of a reading. Particular telegram to my computer - the keys transmit:

    color c = get(compteurX, compteurY);

    stringPixel = ""+c;

    c = stringPixel.chartAt(1);

Loop of translation, transfusion. From visual habit to textual irrationality. One-hour performance beget 1 080 000 pages of vocal exhaustion. The binary immensity collides with the fragile physicity of the vocal cords, that embark on pronouncing the encounter between a textile mask and the malleable skin of a body.

Thêkê* is the receptacle of a personal territory in transformation.

The present publication will try to make the entire text available online. To do so, I would have to add 60 new pages a day for the next 50 years.

You will also discover the works of five artists I invited to share the experience.

Nataliya

* greek, θηκη : deposit place, box, safe, sarcophagus

 

{fr}

Un cocon. S'y écraser et fuir la claustrophobie par coups de respirations profondes glorifiant la liberté de mon torse. Sentir la peau céder sous la force de l'objet et reculer vers le crâne comme une mutation darwinienne accélérée. Un petit trou douloureux sur le textile trace la limite entre l'existence et l'extinction, tout en traçant une grande ligne rouge sur le bout de mon nez.

J'inspire, j'expire et mes globes oculaires se mettent à suivre ce même rythme. J'implose, j'explose. Toute seule, enfermée dans une chambre chaude, je me laisse découper la peau en dizaines d'horizons possibles qui n'existeront qu'une seule fois, harponnés aux pores compressés de mon visage. Figée. Trente minutes. Puis, encore trente minutes d'immobilité sans la cagoule. Éveil en éclats des couleurs brouillées dans ma rétine. Au toucher à l'air libre, les traces se dissipent et éventuellement, s’imbibant à travers les pores, s'imbriquent dans la peau et y restent à jamais, invisibles. Seul souvenir — un nez rouge et une vidéo.

Décortiquer l'image, extraire les pixels. Inventer une écriture pour donner lieu à l'invention d'une lecture. Télégramme particulier à mon ordinateur — les touches transmettent:

    color c = get(compteurX, compteurY);

    stringPixel = ""+c;

    c = stringPixel.chartAt(1);

Boucle de traduction, de transfusion. De l'habitude visuelle à l'irrationalité textuelle. Une heure de performance engendre 1 080 000 pages d'épuisement vocal. L'immensité binaire se heurte à la physicité fragile des cordes vocales, qui se mettent à prononcer la rencontre entre une cagoule en textile et la peau malléable d'un corps.

Thêkê* est le réceptacle d'un territoire personnel en transformation.

La présente publication tâchera de rendre disponible en ligne la totalité du texte. Pour y arriver, je dois ajouter 60 nouvelles pages par jour pour les prochains 50 ans.

Vous découvrerez aussi le travail de cinq artistes que j'ai invités à partager l'expérience.

Nataliya

* grec, θηκη : lieu de dépôt, boîte, coffre, sarcophage

 

{бг}

Пашкул. Снишавам се и бягам от клаустрофобията с дълбоко дишане, величаещо свободата на торса ми. Чувствам кожата да поддава под натиска на материята и да отстъпва към черепа като ускорена дарвинова мутация. Малка болезнена дупка в текстила чертае границата между съществуването и анихилацията, едновременно трасирайки една голяма червена линия на върха на носа ми.

Вдишвам, издишвам и очните ми ябълки подхващат същия ритъм. Имплодирам, експлодирам. Сама, затворена в една гореща стая, оставям кожата ми да се разреже на десетки възможни хоризонти, които ще съществуват само веднъж, увиснали на компресираните пори на лицето ми. Скована. Тридесет минути. После, още тридесет минути на неподвижност без маската.Пробуждане с трясък на размътените цветове в ретината ми. При допира със свободния въздух, следите се разсейват и, постепенно, напоявайки се през порите, се вграждат в кожата и остават там завинаги, невидими. Единствен спомен - един червен нос и едно видео.

Разединявам образа, извличам пикселите. Изобретявам писмо, за да дам повод за изобретяването на четиво. Специфична телеграма към компютъра ми - клавишите предават:

    color c = get(compteurX, compteurY);

    stringPixel = ""+c;

    c = stringPixel.chartAt(1);

Верига за превод, за преливане. От визуалния навик до текстовата ирационалност. Един час пърфоманс поражда 1 080 000 страници вокално изтощение. Бинарната неизмеримост се сблъсква с крехката физика на гласните струни, които подемат изговарянето на срещата между една текстилна маска и меката кожа на едно тяло.

Thêkê* е вместилището на една лична територия в процес на трансформация.

Публикацията ще се опита да представи целият текс в този уеб сайт. За да е възможно това, трябва да добавям по 60 нови страници всеки ден в продължение на следваите 50 години.

В сайта ще откриете и работата на пет артиста, които поканих, за да обменим размисли.

Наталия

* гръцки, θηκη : място за депозит, кутия, сейф, саркофаг